Rock Werchter 2019 в компанията на сестра ми и ендометриозата ми. Едно от най-ужасяващо-хубавите преживявания в живота ми.
Най-абсурдно-смешно-великото преживяване. Този фестивал ми донесе толкова емоция, че едва ли ще успея да я пресъздам посредством думи. На няколко пъти ми се насълзяваха очите от еуфорията и енергията на над 80те хиляди души, които скачаха, танцуваха и пееха като един гигантски усмихнат организъм. Благодаря на сестра ми, Деси, за този подарък. Тя беше двигателя на цялата операция.
Тръгнахме за Белгия с най-голямата каръщина, на която сме способни. Закъснял полет, отменена резервация за хотел, скитане из града след полунощ и търсене на свободно място за нощувка. След 3-тия или 4-тия пълен хотел, започнахме жадно да гледаме към пейките и да мечтаем за сън. Към 3 часа след полунощ, вече се чудехме дали просто да не останем будни и да пием по нещо в някой бар. Обаче адски ни се спеше и в крайна сметка намерихме едно местенце, където на рецепциониста му отне около 20 минути да преснима личната карта на сестра ми и още толкова да напише Desislava Radoslavova. Когато се качихме в стаята и се проснахме на леглата, получихме обаждане, че в крайна сметка не е преснимана добре личната карта и ако може да слезем отново. Деси ни лепна хаштага #нищонеможеданисъбори и започнахме да се смеем на всяка следваща глупост.
Това пътуване обаче ми донесе не само абсурдна и вълнуваща история, но и значителна крачка напред в личен план. От 2014 година съм диагностицирана с ендометриоза и 5 години по-късно, най-накрая намерих покой в тази мисъл. Извървях дълъг път на отричане, самосъжаление, истерия и депресия. До преди една година криех упорито, че боледувам. Знаеха само близките ми, които трябваше да изтърпят всички тези състояния, да търчат с мен до бърза помощ или да ме обгрижват вкъщи. Да ми помагат да си сложа сама инжекция или да ми държат косата докато повръщам. Благодаря ви за търпението и за безкрайната грижа. Отражението на болестта върху психиката ми се оказа не по-малко значимо от физическите проблеми. Много дълго време прекарах в отчаяние, защото се чувствах безсилна да се справя. Ужасяваше ме липсата на контрол над тялото ми. Факта, че няма лечение ми даваше зелена светлина да мърморя и да хленча, колкото си искам. Превърнах се в откровен песимист и не пропусках възможност да се самосъжалявам. Комбинацията на болката с кофти психическото ми състояние усложни още повече нещата, защото ме снабди и с леки паник атаки. Всеки път, в който ми идваше цикъла ме обземаше ужаса, че няма да мога да се изправя и че ще остана вцепенена и гърчеща се с часове. Страхът влошаваше всичко и колкото и очевидно да беше за близките ми, аз настоявах да бъде ясно, че съм трезвомислеща и че ми е отредено да живея в мъки цял живот. Благодарение на групата за взаимопомощ във фейсбук и блога на Анна Димитрова, успях да намеря по-верен път. Там открих подкрепата на всички смели дами, живеещи с това заболяване, както и ценни съвети за хранене и добавки. Осмелих се да пиша за това, което преживявам и да спра да го крия. Качеството на живота ми се подобри значително, но ужасните кризи продължиха, било то и по-рядко.
Точно това се случи и на Rock Werchter. Разхождахме се из Брюксел и започнах да усещам лека тежест в яйчниците. (Никога не съм си представяля, че ще ми се налага толкова чето да говоря за цикъла си, камо ли публично) Знаех, че месечният ми цикъл наближава, но се успокоявах с мисълта, че не би трябвало да се случи в следващите поне 4-5 дни. Бяхме на гарата и чакахме да хванем влак от Брюксел за Льовен, откъдето щяхме да стигнем с автобус до фестивала. Снимката говори достатъчно добре за това, което се случи. А именно - дойде ми цикъла. Деси продължаваше да ме залива с хумора си и безупречните си "How I met your mother" референции. Имаше един епизод в който срещата на Барни се проваляше по всеки възможен начин - момичето си счупи зъб, а после когато се опита да я целуне пред тях се самоуби човек и т.н. Но той не се отказваше и повтаряше "I can turn this around". Това ми каза и Деси.
Беше ми доста замаяно, но когато стигнахме на фестивала състоянието ми се подобри. Емоцията беше толкова силна и красива, че някакси болката се търпеше. Налагаше се да сядаме и да почиваме от време на време, но като цяло се чувствах силна. Танцувах, пях и се забавлявах. Macklemore. Florence and the Machine. Сбъднати мечти. Смеехме се на изгорелите до червено туристи, подариха ни шапки и се чувствахме като безкомпромисни гъзари.
Към края на изпълнението на Florence and the machine усетих силна умора. Със сестра ми решихме да се изтеглим от тълпата и да починем преди да стане време за Mumford and Sons. Една от най-любимите ни групи, която заслужаваше пълната ни енергия! Легнах на тревата и изведнъж почувствах, че сякаш тежа един тон и се люлея на люлка. Стана ми толкова тежко и замаяно, че болката беше най-малкия ми проблем. Появи се и така познатото гадене, предшественик на обичайното повръщане от болка. Реших да изтичам до лекарския пункт, за да ми дадат някакви торбички за повръщане. И от тук всичко започна да ми се слива и губи.
Помня, че клекнах на опашката от чакащи пред голямата палатка. Една мила сестра излезе, мина по опашката, за да провери нивото на спешност на всеки пациент. Стигна до мен и ме попита какво се случва. Казах, че страдам от ендометриоза и днес ми е дошъл цикълът. Това беше достатъчно. За пръв път виждам толкова бърза и адекватна реакция. Не целя да обиждам родните ни специалисти, защото сред тях има блестящи лекари. Но спешната ни помощ относно ендометриоза е на дъното (Съсипаха я тая държава!). 90% от случаите са ме връщали с думите “Ами цикъл е, госпожице. Боли.” Приемали са ме в болница, заради дехидратация от повръщане и висока температура, но реакция за конкретното ми заболяване за пръв път изпитах в Белгия. Сестрата ме хвана за ръка и прекоси опашката. От тук започват тотално да ми се сливат моментите, но това, което помня ярко е грижата. Освен физическия комфорт обаче, те се грижеха и за спокойствието ми. Сестрата стоеше до мен през цялото време и ми говореше мило. Обясняваше ми, че всичко ще е наред. Шегуваше се, че раждането и счупването на крайник сигурно болят по-малко. Сестра ми дойде с обичайния си поглед, изпълнен с грижа и поне по мое усещане нетърпимост към това тъпо заболяване, дето все трябва да гледа как ме измъчва. Искаше ми се да се изправя и изведнъж да ми е минало, но усещах все по-силна болка. Лекарката се появи и дори ми се извини, че се налага да опипа корема ми. Няма да навлизам в подробности за родната действителност, но в Белгия нямаше никакво объркване в погледа им и говореха за ендометриозата, все едно е нещо крайно познато. Такова облекчение!!! Предложи ми обезболяващо за под езика и още едно хапче за гаденето. Със сестра ми си кимнахме в знак на съгласие. Взех хапчето и след 10 секунди започнах да повръщам. Стана ми ясно, че вече е твърде късно. Обичайно в такива моменти си запявам на ум "It's too late..." на One Republic (група на чийто концерт бях в топ форма!).
Mumford and Sons звучаха като в сън. Затварях си очите и се усмихвах, че пеят за мен, така както много пъти съм ги слушала вкъщи. Само че сега ги усещах близо. Зад един брезент, на метри от мен.
Системата започна да действа, а сестра ми ми пращаше снимки от сцената. Беше стигнала възможно най-близо. След като повърнах за 6ти път, другата сестра, с излъчване на ангел, ми каза, че съжалява, че не може да ми помогне повече. Но аз не съжалявах за нищо. Заслушах се в музиката и гнева започва да ме напуска. Отчаянието, разочарованието и болката си отиваха.
“Е, защо ревеш. На концерт си, на любимата си група. Чуваш ги. Тук са. И ти си тук.” Нещо подобно се случваше като монолог в главата ми. Отпуснах се. Така си беше. Животът ми е хубав. Мечтите ми се сбъдват. Е, да. Малко по-различно ми се случваха нещата от обичайното, но нали все пак се случваха. Няма нищо мрачно, защото ендометриоза в душата ми няма. Там е светло, чисто и вълнуващо и звучат Macklemore, Florence and the Machine и Mumford and Sons.
Лекарите ни изпратиха със служебна кола до автобуса. Един от лекарите предреди всички на опашката и помоли шофьора да ни пусне първи да седнем. Последваха още небивалици, защото нямаше влакове, а трябваше моментално да стигнем до летището. Деси търчеше и търсеше таксита, часовете минаваха, а полета наближаваше. В крайна сметка и този проблем се разреши. Вярно шофьора на таксито не знаеше никакви адреси и едва се оправяше с gps-а, но пък ни даде зарядно за телефон. I can turn this around! Прибрахме си се най-чудесно.
Щастлива съм, че видях любими изпълнители и чух най-любимата си група. Ще я видя и на живо някой ден! Най-накрая намерих покой в болестта и се надявам да го задържа така. Тя е просто един досаден спътник, който заслужава яко шамари, обаче е част от мен и трябва да спра да се страхувам. Много навреме започнах да чета/слушам “The subtle art of not giving a fuck” на Марк Менсън. Бях си я свалила на телефона като аудио книга и тя намери пътя си към мен в много подходящ момент. Болката и страданието са едни от най-силните ни страни. Ако умеем да ги използваме, те могат да ни бъдат най-верните помощници.
А с Деси започваме да се оглеждаме за следващ фестивал защото #нищонеможеданисъбори.
Comments