Search
  • Vicky Radoslavova

Човекът в търсене на невидима болест

Updated: Jun 20

Ендометриозата е невидимо заболяване, което видимо може да намали качеството на живот на една жена. Диагностицирането е трудно и отнема средно между 5 и 10 години. Състоянието протича различно при всяка жена като проявите му могат да бъдат разнообразни и често бъркани с други заболявания.

Симптомите на ендометриоза биват масово неглижирани и нареждани под знаменателя "нормално", което възпитава в жените култура на приемане на болката като нещо естествено. Получаването на диагноза не отвежда пациента до мигновено лечение, а бележи началото на един дълъг път на опознаване на болестта и търсене на начин да се спечелиш битката за контрол над тялото си.

Kакъв е “нормалният свят” на жената, която страда от ендометриоза? Самотен, тревожен и обезверяващ. Всичко, което тялото ти изпитва като симптоми е неизменно отхвърляно и поставяно под въпрос. Преживяванията, които описваш звучат преувеличени и твърде драматични. Разговорите за менструация предизвикват неудобство у хората, а разказите често биват приемани като дължащи се на женска емоционалност и са третирани като поведение предизвикано от бушуващи хормони. В обществото, както и твърде често в лекарите липсва разбиране, което е подсилено от липсата на видими телесни белези или доказателства за истинското състояние на жената. Резултата в голяма част от случаите води до затваряне в себе си, прикриване на симптомите и опити да затвърдиш своята нормалност. Това е и моята лична изкривена нормалност.

През последните 5 години съжителстването с ендометриоза ставаше все по-трудно и по-трудно. Колкото повече се влошаваха симптомите, толкова повече бивах убеждавана, че няма никакъв видим проблем в тялото ми. Всичко, което описвах ми беше представяно като обичайно предвид, че имам ендометриоза. Тялото ми започваше да помества все повече от симптомите, сякаш се стремеше да достигне някакъв енциклопедичен обем на проявите - болка при менструация, болка при овулация, болка в тазовата област, болка в бедрата, болка в стомаха и червата, болка при прием на храна, болка при ходене до тоалетна, хранителни непоносимости и проблеми с храносмилането, подуване на корема, хронична умора, гадене и повръщане, честа повишена температура (траен субфебрилитет), безсъние и тревожност.

В същото време не спирах да посещавам десетки специалисти в търсене на отговори. Подложих се на какви ли не опити да облекча симптомите си и да се самоизлекувам. Акупунктура, чайове, лечебни ритуали, холистични практики, добавки, спорт и какво ли още не. Откликвала съм на какви ли не предложения за чудотворни методи, без да има никакъв резултат. В момента използвам TENS електростимулатор, който изпраща слаби електрически импулси с ниско напрежение към определен нерв посредством електроди, разположени по кожата, които да попречат на достигането на сигналите за болка до мозъка. Резултатът е частично облекчаване на една част от болката. Приема на CBD масло ми помогна да подобря качеството си на сън, но не го разреши напълно.


В най-тежките кризи съм посещавала почти всеки спешен кабинет в София, където съм описвала най-подробно усещането за непоносима, разкъсваща болка, която действа парализиращо. Споделяла съм своите лични опасения за дълбока ендометриоза и ендометриоза на червата, които винаги са били изключвани от преглежащия лекар, който не вижда нищо обезпокоително. Един лекар дори се беше засмял на предположението ми за ендометриоза на червата и ми отговори, че ендометриозата е гинекологично заболяване и не може да се намира на червата. За съжаление все още не съм имала случай да ми бъде предложено обезболяване. Най-често ме отпращат вкъщи да пия “аулин”, което е всъщност по-добрия вариант, отколкото в невежеството си да ми предложат “спазмалгон” или “но-шпа”, което е абсолютно безполезно за това състояние.

В тези случаи, липсата на разбиране е по-болезнена от липсата на реакция. Отхвърлянето и отричането на това, което изпитваш като симптоми е престъпление. Голяма част от жените се примиряват с болестта и симптомите, така както и аз свикнах да живея с неизвестността в собственото ми тяло. Тяло, което дори след диагнозата ендометриоза, я помещаваше невидимо за медицината у нас, но болезнено видимо за мен. Тяло, което стана подвластно на болесттта, на нестихващия страх от невидимата сила, която измъчва и отслабва крехката физическа обвивка на обезверената ти душа. Кой е този невидим враг, който медицинската апартура не може да трансформира в конкретен термин и ясна диагноза? Как да си помогнеш? Как да продължиш? Как да се съхраниш? Това са 5 болезнени години от моя житейски път, в които успявах да спечелвам битките за собственото си тяло в някои дни и да ги губя в други. Докато накрая не се реших да посетя центъра за ендометриоза в Букурещ.

Откровено казано ми отне известно време да взема това решение, защото болезнения опит с отрицанието на лекарите те принуждава да бъдеш много предпазлив. В последните 10 месеца сякаш всичко прогресивно започна да се влошава. Състоянието ми бе по-лошо отколкото някога е било за 8-те години на потвърдена диагноза.

Все по-често ставаше невъзможно да изпълнявам ежедневните си задачи и работа, а храненето ми се ограничи до няколко безопасни групи храни, които приемах почти насила заради рязката и постоянна загуба на апетит.

Всичко това, опаковано в понятието "нормално".


Няма абсолютно нищо нормално в това тежко заболяване, което има своите конкретни измерения. За щастие медицината вече е напреднала по света, а и у нас същестуват лекари, които вярвам, че скоро ще започнат да се доближават до европейските си колеги. Пожелавам им го. Засега обаче отправям своите сърдечни благодарности единствено към доктор Габриел Митрой и доктор Ливия Станчиулеску, които имат очи за невидимото, както и разбиране и състрадание за това изпитание, с което се сблъсква всяка десета жена по света.

Ако не сте чували за центъра по ендометриоза в Букурещ, можете да се запознаете с личните истории на Деси и Дени. Моята ще разкажа подробно скоро.

Споделям този текст, за да отпразнувам победата над невидимото.

Възтържествуване на вярата в собствения си инстинкт и вярата в това, което изпитваш. Прекъсване на периода на страх и неизвестност. Запознаване наново с тялото ми и процесите в него. Вече нямаме тайни, което ми позволява да дишам по-спокойно и да събера сили и кураж за предстоящия път. Резултатите от ядрено-магнитния резонанс потвърдиха предположенията, които плахо отправях към лекарите години наред. Аденомиоза, дълбока тазова ендометриоза, ендометриоза на червата, множество ендометриозни лезии, една ендометриома и едно разкъсване (малка херния), което е повлякло фалопиева тръба в херниалния си сак. Невидимата болест вече е подреден пъзел, които съвсем скоро ще бъде трансформиран в оперативен план.

Победата над невидимото идва с болезнената истина за съвсем видимите последици от ендометриозата, която смело е растяла и превземала територии. Завоювала е своето място, защото е имала съюзници в лицето на голяма част от лекарите от чието полезрение е успявала да се скрие. Настанила се е смело и нахално, защото съм ѝ позволила да бъде част от моето "нормално". Не е нормално да те боли. Никога не е било. Това е остатък от една остаряла култура, че на жените им е отредено да кръвят, да ги боли, да търпят и да не говорят за тези неща публично.

Пътя към излекуването започва от душата, където трайно трябва да се настани вярата. Да слушаме тялото си и да даваме глас на неговите сигнали. Да търсим отговори, докато не ги получим. Да не се примиряваме с болката. Да създадем своето нормално, здравословно и хармонично съществуване, в което няма невидими болести.

Conversations with friends (Hulu, HBO) Сериал, който открехна темата за трудното диагностициране и за болезнеността на заболяването.

775 views0 comments

Recent Posts

See All