Позволявам си да взаимствам термина “трагичен оптимизъм” от Виктор Франкъл, психолог и писател, чиято книга “Човекът в търсене на смисъл” намери пътя си до мен чрез моята духовна сестра, Зорница София. В купчина от чудни книги подарък, които ми подари, я избрах, защото не ми се четеше особено, а беше най-мъничка. Прочетох я за един ден и я поставям сред книгите, които ще препрочитам.
„Ако има смисъл в живота изобщо, то трябва да има смисъл и в страданието.“ - Виктор Франкъл.
Вероятно тези думи биха подействали окриляващо на всеки, който страда от душевна или физическа болка. “Защо на мен? Защо ми се случва това?” Да откриеш смисъл в болестта си или в душевната си болка далеч не е необичайно. В повечето случаи, тялото ни се разболява, за да ни даде знак или да насочи вниманието ни към физическата ни обвивка. Реалността на заболяване като ендометриозата е толкова тежка, че физическата болка често нанася трайни вреди и върху психиката. Когато системно се чувстваш физически зле, това променя не само ежедневието ти, но и цялостната ти ментална нагласа. По-вероятно е да загубиш предишните си навици, да ограничиш излизанията, пътуванията и всички активности. Това е предизвикано от физическото неразположение, но реално е продиктувано от психиката. Когато свикваш с нагласата, че "това не е за теб", по-добре да полегнеш, най-добре да не се натоварваш, тогава губиш битката предварително, защото приемаш поражението, вместо да му се противопоставиш.
“Животът никога не става непоносим заради обстоятелствата, а само от липсата на смисъл и цел.” - Виктор Франкъл.
Обстоятелствата ни притискат и се променят непрестанно. Социалните мрежи ни заливат с представата за щастлив, природосъобразен и хармоничен начин на живот, а ние потъваме в "постовете" и "сторитата" на непознати хора и въздишаме, че нашия живот не е толкова приказен. Никога досега човечеството не е било подлагано на толкова много услуги и възможности за потребление, както и на толкова разнообразна рекламна дейност. Ако преди виждахме прах за пране в нелепа реклама по телевизията, то сега истински хора перат с него и ни показват домовете, децата и личния си живот. Оставаме под влиянието, че всичко това е автентично и загърбваме факта, че в крайна сметка почти всичко в социалните мрежи е далеч от действителността. Стресът и депресивните състояния, както и недоволството са масови явления във времена в който привидно всичко изглежда възможно. И тук книгата на Виктор Франкъл се яви като лъч светлина. Той е оцелял в концентрационен лагер, осмисляйки съществуването си и придавайки смисъл дори на най-жестоките страдания. Губейки човешката си същност в условията на лагера и на прага на физическите и психическите си сили, той оцелява, за да посвети живота си на логотерапията. Няма да преразказвам книгата, надявам се всеки да намери своя момент за нея или да прочете поне малко за логотерапията.
„Човек не просто съществува, а винаги решава какво ще бъде неговото съществуване, какъв ще стане в следващия миг.“
Виктор Франкъл ни предизвиква да “страдаме храбро”. Да приемаме трудностите. Тук намира място и вече споменатия “трагичен оптимизъм”. Той се базира на неприятните обстоятелства, които доста често могат да бъдат положително осмислени. Когато изпитваме болка, независимо каква, ние сме склонни да се потопим в нея. Така освобождаваме място на тъгата, отчаянието, тревожността и всички подобни емоции. Всичко започва да ни се вижда по-страшно и по-безнадеждно от преди. Лично на мен така ми действат ендометриозните кризи. Настъпи ли болката, като че ли всичко ти се струва безвъзвратно изгубено. Още по-тежко е, ако с тази болка пропада възможността ти да работиш, да излезеш с приятели или да отидеш на море например. При мен, както и при голяма част от жените с ендометриоза, карантината оказа доста негативно влияние на симптомите. Изкарах лятото в предимно неблагоприятно физическо състояние, което естествено върви ръка за ръка с недоволството и раздразнението. В крайна сметка обаче, вместо човек да се фокусира върху неосъществените неща, които далеч не са толкова фатални, може да се насочи към хубавите мигове. Щом Виктор Франкъл може да намери щастие в концентрационен лагер, то и аз би трябвало да мога да се примиря, че съм била само за два дни на море това лято. В крайна сметка това си е чиста проба мрънкане. По света има милиони хора, които и един ден не са били на море. Милиони хора с далеч по-сериозни и значими проблеми. Същината е, че не бива да сме толкова недоволни от всичко. Дори в нелечимите заболявания, има място за трагичен оптимизъм. Той произлиза от нещо негативно (трагично), но в крайна сметка си остава позитивен и неговата сила е огромна. Това преобразуване на негативно в позитивно ми се струва чудесна практика.
Днес не можеш да излезеш, но можеш ли да осмислиш деня си? Да прочетеш нещо? Да гледаш нещо? Да помогнеш на някой? Това лято неусетно посветих голяма част от времето прекарано вкъщи, поради физическо неразположение на благотворителната ни инициатива “Чуй ме със сърцето”. Започнахме нови неща, открихме нови пътища и би било безумно да недоволствам от това, че не съм била на море или планина, колкото съм си представяла, като в крайна сметка времето ми е било оползотворено в нещо смислено и адски необходимо. И когато спрях да мърморя си дадох сметка колко много щастие ме е спохождало през цялото лято и вторачването ми в "несбъднатото" ми е попречило да видя сбъднатите хубави мигове. Оказа се, че далеч не съм "изгубила време". Доста неща са се случили, но липсата на обичайните летни пътувания ме беше оставила да вярвам, че "Това лято си отиде, аз нищо не успях да правя."
„Колкото повече забравяш за себе си – чрез отдаване на кауза или любов към друг човек, толкова повече си човек.“
Човек просто не трябва да се определя спрямо болестта си. Трябва да преследва целите и мечтите си въпреки нея, заедно с нея. Изграждайки съвършен механизъм на съжителстване, който да не позволява на мечтите да бъдат съкрушени под ударите на физическото неразположение. Всяко страдание може да бъде преобразувано в животворна енергия и да ни даде сили да продължаваме напред. Добър навик е да си оценяваме усилията и постиженията, да даваме пространство на позитивните емоции, вместо да се вкопчваме в едно нещо, което не се е случило, както сме искали.
Много може да се прочете и научи за психичната нагласа при боледуване, за различните холистични и ментални терапии. Но в крайна сметка, каквото и да ти се препоръчва, в каквото и да те убедят, разума не е решаващия фактор. Важно е как се чувстваш отвътре. Важно е дали си вярваш, когато казваш, че си свикнал с болестта. Дали си откровен, когато казваш, на близките си, че не те боли? На кого помагаш, когато прикриваш на работното място, че си неспособен да функционираш? Когато се откажеш да излезеш, наистина ли не ти се излиза или робуваш на страховете и притесненията си? Чувствата дълбоко в теб, са предопределящи смисъла и целта. Защото целта е предимно душевна, а не физическа. Възможно е да сме щастливи със здрав дух, в нездраво тяло. Защото само така, можеш да си достатъчно балансиран, за да насочиш цялата си енергия към заздравяване и на физическото, обратния път би бил твърде труден.
„Светът е в лошо състояние, но всичко ще стане още по-лошо, ако всеки от нас не направи най-доброто, на което е способен.“
От всяко изпитание, трудност, загуба или болка може да се извлече стимул, извод, нов смисъл и нагласа. Каквото и да ни се случва, притежаваме силата да решим как да реагираме. Без отчаяние, без страх, с пълни шепи трагичен оптимизъм. В крайна сметка нищо не е загубено, докато сме все още тук.