3900 минути

Леглото. Свещена мебел, в която според проучвания прекарваме една трета от живота си. Крепост на покоя, която с ненавист напускаме, когато звънне алармата сутрин. Леглото е пазител на сънищата и копнежите. В него четем книги, правим любов, гледаме филми, мечтаем, поднасяме си закуска, а понякога обяд и вечеря. Многофункционална мебел, в която дори леката дрямка може да ти донесе чувство за блаженство. Не вярвам да има човек, който да не се е молил за онези допълнителни пет минути сън сутрин, които понякога изглеждат като единственото нещо, което липсва в живота ни. Ах, тези пет минути. Колко сладък изглежда съня в тях, колко лек и недостижим.

Когато имаш ендометриоза обаче, леглото се превръща във враг. Не искаш нито пет, нито десет минути в него. Искаш да станеш. Мразиш спалнята, стените и странното петно на дръжката на вратата. Взирал си се във всеки предмет за твърде дълго. Броил си квадратчетата и цветчетата по завесите. Броил си минутите, броил си и часовете.

Последната криза продължи цели 3900 минути, които се равняват на 65 часа или 2 дни и половина. Точно на 65-тия отброен час успях да изляза навън. Слънчевите лъчи, които гледах така жадно през прозореца, бяха изместени от дъждовни облаци, но все пак беше победоносно да излезеш от вкъщи. Дори праховите частици и вирусите не ми попречиха да дишам леко и да ми е хубаво.

Часовете на продължителна болка ти размътват мозъка. Когато кризата е тежка, позитивизма бързо те напуска. Започваш да прехвърляш в ума си всяка стъпка. Хапнах ли нещо, което е извън позволените храни? Онзи ден май се облякох твърде леко… Настинах ли? Опитваш се да му хванеш цаката, да разбереш защо някои месеци са тежки, а други не. Пиеш добавки, укрепваш си имунитета и изпълняваш чинно всяка заръка. И въпреки това не можеш да подредиш пъзела. Медицината продължава да се лута и да търси отговор. Защо? Как? Една от десет жени страда от ендометриоза, но причината е забулена в тайна. Симптомите са различни при всяка жена. Лечение - няма. Лежиш, броиш часовете, квадратчетата и цветчетата по завесите и чакаш да отмине. Болката е толкова силна, че ако в този момент ти се даде трибуна, ще настояваш, че това е най-лошото нещо, което може да се случи на човек. Но не е. Далеч не е. Това е физическо неразположение, което е нелечимо, но за сметка на това не те убива, поне не засега. Губиш много, но не всичко. Налага се да адаптираш живота и навиците си, което не е невъзможно стига да не паднеш духом. Това е особено трудно, когато изпитваш продължителна силна болка.

Проста математика сочи, че от средните 2-3 дни криза всеки месец, се събират средно 30 дни за годината. Доста черна статистика. Цял месец от годината минава в болка. Ако решиш да тръгнеш по този път, не очаквай подобрение. Мрънкането е ободряващо само в малки дози.

Трябва конкретна стратегия за справяне с тези 3900 минути болка. Започваш смело с някой нов филм и продължаваш с любимата си музика. Отхвърляш бързо 200-300 минути... Опитваш с аудио книги, подкасти и интервюта, но болката не ти позволява да се концентрираш за дълго, затова трябва да залагаш на неща, които изискват само част от вниманието ти. Ситкоми. Да живее Нетфликс! Отметнал си още 300-400 минути. Лежиш навсякъде, където става за лежане и не изключваш пода като опция, защото където и да полегнеш, бързо ти омръзва. Поставяш си кратки задачи, които планираш старателно. 10 минути правене на чай и вече си все по-близо до края. 5 минути инстаграм, скучно, но приемливо. Минута по минута. До края. Докато не отмине.

Запомняш всичко сполучливо, за да го приложиш следващия път. Малките ритуали, които ще започнат да ти носят облекчение. Събираш мислите си и бързо отваряш път на позитивните такива. Превръщаш леглото си отново в любимо място. В крепост на сънища и покой, където да държиш да останеш само за още пет минути всяка сутрин. Събуждаш с усмивка, защото не те боли днес. Очакват те 720 минути усмихнат ден. Това е празник!